На 16 юни  в Съдебната палата в Монтана бяха обявени резултатите от конкурса за есе и рисунка на Окръжен съд – Монтана на тема „Нашият съд“.   Конкурсът бе обявен през месец февруари тази година и целта му бе да предизвика интерес сред учениците в областта към историята и дейността на съдилищата в региона и да създадат текстове, в които да изложат своите виждания  и разбирания за съд, закон, престъпление и наказание, човешки права и  справедливост. 

    След като се запозна с получените творби комисия в състав – Елизабета Кралева, Диана Кузманова и Таня Живкова – съдии в Окръжен съд – Монтана,  класираха на първо място в конкурса за есе произведенията на Елина Асенова – 9 клас, ПГПЧЕ „Петър Богдан“ и Ива Рангелова –10 клас,  ПМПГ „Св. Климент Охридски“. На второ място бяха класирани текстовете на Полина Първанова – 11 клас, ФСПГ „Васил Левски“, и Борислава Лазарова -  ПМПГ „Св. Климент Охридски“, и на трето място  -  есето на Калина Кръстева – 12 клас, ПГПЧЕ „Петър Богдан“. Отличените ученици бяха наградени с грамоти, книги на български автори  и издания на Конституцията на Република България. Въпреки предварително обявените условия, според които в конкурса можеха да участват само ученици от 5 до 12 клас, в изявата се включиха и граждани, които държаха да споделят свои размисли за съдебната система в България „За да защитим своите граждански права чрез съдебните институции е важно да имаме доверие към тях. Това означава, че трябва да съдействаме активно  на тези институции винаги, когато се налага, защото това е в интерес на цялото общество!“ сподели в текста си  34 годишният Борислав Димитров от София.  С поздрав към участниците в конкурса се обърна  председателят на Окръжен съд – Монтана Милена Бранкова.   „Макар че не съм член на журито, се запознах с изпратените есета и съм приятно изненадана от познанията на младите хора за съдебната система, от интелигентността им и най-вече от  подхода им към темата за съда. Те са пречупили своите разбирания за закон и справедливост през вътрешните си критерии за добро и лошо, които са в основата на всеки закон  и крепят обществото. Хубаво е, че  младите хора  проявяват  интерес към съдебната системата, защото с идеите си те могат да бъдат необходим и полезен коректив и, надявам се – част от тях да станат и  наши бъдещи колеги“  заяви г-жа Бранкова. Тя  пожела на учениците здраве, непрекъсната жажда за знания и още много награди, които да им отворят успешен път в живота. Всички участници в конкурса  за есе и рисунка “Нашият съд“  получиха благодарствени писма  от Окръжен съд и издания на Конституцията на Р България.

Класираните на първо място есета са публикувани на интернет страницата на Окръжен съд – Монтана.

„Връзки с обществеността“

Нашият съд

есе

   Нашият съд? Май единственото, което знам за него, е адресът му. А! Учила съм, че в демократичните общества, където има разделение на властите, това е една от най-важните власти. Това е институцията, в която се решават спорове и конфликти, съдбите на хората и бъдещето на фирмите. Тя укрепва законността и гарантира държавността. Мисията на съда e да възстановява справедливостта в името на обществения интерес и върховенството на правото. Всичко това е невъзможно без компетентни юристи, които познават закона, развили са  до съвършенство аналитично мислене, надарени са с мъдрост и имат висок морал. И тези хора са съдиите. Но коя съм аз – момиче в 9 клас, за да описвам нещо толкова сложно като нашия съд? Да, правосъдието е нещо изключително сложно, но може да бъде и съвсем просто, ако... нашият съд е част от съзнанието ни.

Нашият съд трябва да бъде собствената ни съвест, а етичните принципи и ценности – нашите закони. Това обаче не е достатъчно, защото моралът има пожелателен характер. За мнозина, последвалите нарушението му санкции, като отхвърляне, загуба на авторитет или лоша репутация, не са страшни. Затова наред с етиката, законът, трябва да бъде инсталиран като софтуер в ума ни. Той в пълнота регулира обществените отношения и укрепва реда, защото има възпираща функция с предвидените в него разпоредби и санкции.

Нашият морал се формира още от ранна детска възраст под влияние на семейството и средата. От тях попиваме ценностите и научаваме какво е добро и зло, правилно и грешно, честно и непочтено. От тях копираме модели на поведение. Но може ли обществото да разчита само на това, за да е спокойно, че подрастващите ще бъдат съвестни граждани, които спазват правилата и законите? Не винаги родителите са добър пример за децата. Нима не сте виждали млада майка, която пресича на червен светофар, хванала за ръка детето си? А какви са наблюденията ви – спазват ли хората ограниченията, произтичащи от извънредното положение? Обществото също  често е лош пример за нарушаване на закона и правилата. Готова съм да се обзаложа, че в повечето  магазини се продават алкохол и цигари на непълнолетни, въпреки че е забранено. Това са незначителни примери от ежедневието, които създават у подрастващите впечатлението, че правилата и законите са само формални и може да се нарушават безнаказано. Не е много възпитателно, нали? Затова би било наивно да се разчита, че семейството и средата създават устойчив морал и респект към закона. Нещо друго е нужно да компенсира грешките на родителите и негативните примери на обществото. Това е училището. Съвременното българско училище обаче обучава, а не възпитава.. А аз смятам, че основно на образователната ни система се пада отговорността да изгради правната култура на младите хора, защото за да спазваме законите, първо трябва да ги познаваме, да сме разбрали тяхната логика, да знаем какво ще ни сполети, ако ги погазим и каква ще е санкцията, ако попаднем в нашия съд като подсъдими.  

Но изграждането на правната култура на децата не е най-главната грижа на училището. Какви са законите и как действа правосъдието най-често научаваме случайно от филми, книги, медии. Като се замисля, в киното не липсват примери за филми, които представят съдебната система. Но те са главно чуждестранни продукции. Предимно американски.  Не съм гледала български филми на такава тематика, ако изключим фрагменти от „Дяволското  гърло”. Научих обаче от сериала „Как се запознах с майка ви“ колко важна е професията на съдията. Един от героите - Маршъл Ериксен беше адвокат по околната среда. След едно дело, той осъзна, че съдиите са, тези които правят реалната промяна и реши да стане съдия, за да допринесе повече за своята кауза. В учебната ни програма до момента няма включена книга, в която да става дума за правосъдие или да има герой юрист. От всички книги, които съм чела, а те са много, си спомням смътно само Магическия съд от „Хари Потър“, но... да се върнем към реалността. Върху правната ни култура влияят безспорно и медиите, които публикуват новини за важни съдебни процеси.

Нашият съд не е представен в добра светлина в медиите. Обикновено става дума за случаи на забавени дела, на съдебни решения, които не съвпадат с очакванията на хората за справедливост, за политическа намеса или корупция. Да, рядко става дума и за достойни съдии, чиито живот е заплашен от безскрупулни престъпници, защото са накърнили техните интереси със справедливите си решения. Факт е, че предаването „Съдебен спор” също дава бегла представа как протича един реален процес със съдия, който ръководи заседанието по правилата. Но… шоу елементът там отклонява вниманието от същността на правораздаването. Все пак става дума за риалити формат, а не за образователно предаване. Все пак комерсиалните медии имат други цели, а не просветителски функции. Пък и децата в днешно време не следят медиите, а „живеят” главно в социалните мрежи. Там вероятността да попаднат на фалшиви новини е по-голяма, отколкото на достоверен източник на информация.

Всичко това прави малко вероятно добиването на познания, свързани с съдебната система без целенасочено обучение. Когато говорим за познания, отново стигаме до училището. То е мястото, където най-лесно може да се формира правна култура, която е важна за добрия гражданин и пълноценен член на обществото. Недопустимо е за това да се разчита на случайността. Например, би било интересно да се включат наред с планираните уроци, които запознават децата с техните права и задължения, беседи и срещи със съдии, неформални обучения и извънкласни форми, решаване на казуси по близки до подрастващите проблеми под ръководството на подготвен преподавател или юрист. За повишаването на правната култура допринасят и конкурси като този, които са повод децата да научат нови и полезни факти, свързани с правосъдието, защото мотивират участниците да четат, да разговарят с юристи, да дискутират. Така нашият съд става съпричастен към важната кауза.

Знанията за това, че обществото и държавата са ангажирани с установяването на справедливост по начин, утвърден от векове, ще повлияе без съмнение и върху силата на нашата съвест. Това е важно, защото има постъпки, които са неморални, макар да не са незаконни, но създават предпоставки за сериозни конфликти, които може да завършат с престъпление. Важно е, защото е невъзможно нашият съд да проконтролира всяко действие на всеки гражданин, нито пък всеки да познава до такава степен закона и да знае как да не го наруши. Ние сами определяме конкретните си действия под диктовката на нашия вътрешен съд, който трябва да заседава 24 часа 7 дни в седмицата. Така ще имаме увереност, че справедливостта е защитена и от вътрешния ни съд като строго личен коректив, и от институционалния - като коректив на обществото, като цяло и на всички негови отделни членове. Това е крачка към постигане на върховенство на правото и респект към закона, който регулира сложните, динамични и многопосочни обществените отношения. Макар че, както каза проф. Огнян Герджиков, когато представяше в Монтана книгата си „Аз не бях политик”: „Животът е по-силен от правото“.

Елина Асенова Асенова

9 ^б клас, ПГПЧЕ „Петър Богдан” - Монтана

                                                            Нашият съд

есе

Съдът. Накланящата се везна. Съдебната зала, заседателите. Векът, в който живеем, и средата, в която се намираме, ни правят преки свидетели на много престъпления и неспазване на законите. Какво е съдът? Съществува ли справедливост? Живеем ли в свят, който познава достатъчно и доброто, и лошото? Различаваме ли ги ние като граждани, най-вече младите? Съдът е мястото, както и институцията, която решава по съвест и закон съдебните проблеми. Той е една от трите власти в България. Появява се още в далечното минало и причината за това е, че спорове съществуват откакто съществуват и хората. Законите също налагат нужда от институция, която следи тяхното спазване.

Какво е съдът за мен? Това е мястото, където надеждата наистина умира последна. Понякога това е надеждата за справедливост, понякога за свобода, а понякога просто за мир на душата. Съдът носи отговорност да наказва безотговорните. Невинаги взетите решения ще са най-добрите, но всички целят максималната правота. Съдът е и едно емоционално място, защото в съдебната зала преобладават гняв, уплаха, вяра, сила, надежда, изострени до крайна степен. Сълзите на очите на обвиняеми или обвинители, в някои случаи, показват това. Работата на съда далеч не е единствено в съдебната зала, но това е частта, до която можем да се докоснем и да наблюдаваме най-лесно. Като всяко друго нещо и правосъдната система се развива, а това развитие зависи от нас младите в бъдеще. Съдът трябва да представлява повече информираност. Малко от нашето поколение разбират съдебния процес ясно. Повечето представи са изградени от медиите, това което четем и слушаме. Съдебната система се състои от съд и прокуратура, като към прокуратурата има следствие. Делата са различни - граждански, които  са свързани с проблемите ни, породени в ежедневието и  наказателните, свързани с извършени престъпления като грабежи и убийства.

Една от най-интересните професии е тази на съдията. Той трябва да е безпристрастен към двете страни, да познава добре законите, да разсъждава критично и да преценява наказанията правилно. Това никак не е лесно, когато всеки е прав от неговата гледна точка и има защита, която се бори за оневиняването му. А тази защита е свързана с другата професия, която изисква работа в съда – адвокатската. Тя защитава човешките права и цели най-добрия изход от ситуацията, в която е попаднал подсъдимият. В България има 7 вида съдилища – районни, окръжни, апелативни, военни, Върховен касационен съд, Върховен административен съд и Конституционен съд. Решаването на всеки проблем започва от районния. В моя роден град се намират Районен съд - Монтана, Административен съд - Монтана и Окръжен съд - Монтана.

,,Справедливият закон е опора на свободата, равенството и братството“ е латинска поговорка, която показва защо законът е важно да е справедлив. Хората търсят справедливост, но какво всъщност означава тя?  Това понятие е относително и различно за всеки един от нас. Раждаме се без познания какво точно е. Растем и изграждаме ценностната си система, развиваме се и търсим най-разумните начини за разрешаване на проблемите ни. Тя е идеал, който е колкото трудно постижим, толкова и лесен, защото ако правим добри дела, не нарушаваме законите и постъпваме морално, не сме ли справедливи? Нещо, което научаваме израствайки и изгражда житейския ни опит е, че животът не е справедлив. С тази идея свикваме всеки ден, за да се чувстваме по-добре и по-малко разочаровани. Правосъдието обаче съществува, за да ни осигурява справедливостта по отношение на законите. Именно то е системата от закони, която урежда отношенията между хората, регулира, санкционира и дава права на свободата на личността. Днес законите са много, трудно е да се следи дали всички се спазват. Когато сме деца и извършим беля, ни наказват. Същото се случва и когато сме големи и престъпим закона – санкционират ни.

Човешките права са това, което притежаваме още щом се появим на бял свят. Има декларация за правата на човека, в която най-ясно са изредени. Може би не съзнаваме, но ние ги пренебрегваме изключително често. Нарушаваме чуждата свобода, посягаме на личната сигурност и не зачитаме интересите на отсрещния. Това са неща, които не приемаме за задължение да спазваме винаги. Когато си кажем ,,Няма да го слушам пък този!“ всъщност нарушаваме неговото право за изказване на мнение. И това са само най-дребните случаи от ежедневието ни. Равенството пред закона е едно от най-важните човешки права, открито още в думите на Васил Левски(,,Българи, турци, евреи и пр. ще бъдат равноправни във всяко отношение: било във вяра, било в народност, било в гражданско отношение, било в каквото и да е било.“). Проблем сред българското общество е незнанието на човешките права, а това няма как да не представлява проблем.

Страстта ми към криминални предавания и романи от световната литература ме доведе до една книга, описваща най-мистериозните, жестоки и скорошни убийства в България. Прочетох двадесет и петте случая за един ден и осъзнах, че реалността понякога звучи като извадена от филм. Без правосъдието биха останали само хаосът, анархията, грубостта, а законите биха загубили своя смисъл. Те внасят реда и подреждат живота, за да изглежда някак по-добър и справедлив, какъвто сме свикнали да го виждаме. Престъпленията никога няма да изчезнат, защото без лошото няма как да се научим да ценим доброто, но по-важното е да осъзнаем, че те трябва да се наказват заслужено и разумно. В децата от значение е да се градят ценностна система и възпитание, които учат, че не е правилно законите да се нарушават, както и че винаги след тяхното престъпване има последствия.

Убеждението в по-голямата част от обществото е, че съдебната система не е достатъчно ефективна. Възникват въпроси като тези - защо дела от особена важност биват забавяни с години? Промяната трябва да започне първо от нас и нагласата ни за съда и неговите функции. Ние самите съдим всичко, което ни заобикаля, особено решенията на околните. Съдът е правилното място за законните решения относно проблемите, които възникват. Самостоятелно предприети действия обикновено завършват отново там. Нашият съд – обществото ни съди по моралните закони, съвестта ни отсъжда според собствената ни ценностна система, но за държавата като цяло най-важна роля има съдебната система. Тя е нашият съд. Без съдебна система нито нация, нито държава би могла да съществува без да изпадне в анархия.

Ива Ивайлова Рангелова

10 клас,  ПМПГ „Св. Климент Охридски“